Загива едва 28 годишен след тежко сражение на четата му с османски части. По повод на смъртта му Христо Ботев написва едноименната поема. Ботев оплаква в стихове само още един – В. Левски! Така остават и до днес на пиедестал тези три големи имена и винаги със загадката защо точно Хаджи Димитър е бил един от тази тройка?!

Хаджи Димитър е роден в Сливен на 10 май 1840 г. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия. Намира кончината си на 18 юли 1868, в битка на връх Бузлуджа.

Днес в Сливен на площад „Хаджи Димитър“ от 17 часа ще започне ритуал по полагане на венци и цветя пред паметника на Хаджи Димитър и сливенските възрожденци.

Проявата се организира от Община Сливен и Център за подготовка на специалисти.

Ще бъде излъчен документален филм за последните години на Хаджи Димитър.
Презентация на “ Последните дни на Хаджи Димитър – вярност и саможертва“ ще се състои в НЧ „Хаджи Димитър 1937г“ тази вечер от 18 часа.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!