Баба Марта, която цяло село знаело, че била вещица

Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла бяла Пенда.

– Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!

– А той иска ли те, Пендо?

– Иска ме, бабо, всеки ден хабер праща.

– Че той дека е твоя юнак?

– На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи, в десета.

– Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе с години.

– Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм амулет да му правиш. Жив при мен да го върнеш.

Погледнала баба Марта девойката, хубаво в очи й надзърна. И всичката й обич видяла.

– Как го викат твоя юнак?

– Пижо го викат, бабо. Моят Пижо – прошъпнала бяла Пенда.

– Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка. – занареждала Баба Марта. – Ей тука на тая поляна искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще й пееш.

Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила. Три месечини Пенда огряли. Три пълни луни гласа й слушали. Обична песен да пее, за своя юнак Пижо.

– И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя?

– Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пролет, пак тука да дойдеш, под твойта си фиданка.

– Ей тъй само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моя Пижо?

– Искам да си идеш дома, да земеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет едно бяло кълбо прежда да носиш и едно червено, кръв да е пило.

Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала.

Пролет пропукала, земята пробудила. Хукнала бяла Пенда при баба Марта.

Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала:

„Светлина и кръв преплитам в момината обич.

Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън.“

Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце.

Долетя бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата дветекукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял.

Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишъл. А там в една урва, лежи Пижо тежко ранен. Кацнал щърка до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото, червената на гърдите. Още по-червено, червеното станало. Омеслиа се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш от някъде чул обичната песен бяла Пенда да пее.

Минавали дните…

Напъпила се фиданката… аха да цъфне…

Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала.

И една сутрин щърка се върнал. И куклите на тревата остаил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.

– Ставай, моме, време е. – събудила баба девойката.

Очите на Пенда завързала и тихичко й рекла:

– Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там, където повея,  спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш и каквото видиш, туй ти е късмета!

Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце й от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи й не видят, душата й гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила… и Пижо видяла.

И дорде младите се нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.

– Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. В обич челяд да се роди. И в здраве да пребъде!

Тъй нарекла баба Марта. И от тогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На

ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич наглеждани. От сила българска пазени…

ИНФОРМАЦИЯ

Източник: романа „Стопанката на господ“, автор: Розмари Де Мео